ИК Хермес с нов бестселър на Хавиер Сиера
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ИЗГУБЕНИЯТ АНГЕЛ
от
Хавиер Сиера
размер: 384 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2173-7
Превод Людмила Ненкова
Ангелите съществуват и са измежду нас
Очаквайте „ Изгубеният ангел “ на 13 септември!
За създателя
Преди двайсет и пет години Хавиер Сиера взема решение да търси отговорите на огромните загадки в международната история чрез писането. Оттогава насам той е написал 11 произведения, издадени в 44 страни. През 2017 година получава влиятелната премия „ Планета “, а и до през днешния ден остава единственият испански публицист с книга в топ 10 на няколко бестселърови ранглисти в Съединени американски щати. В знак на признателност за усилената му работа като публицист и публицист родният му град Теруел му присъжда купата „ Любим наследник “ и преименува библиотеката на негово име. Там се пазят по един образец от всяко издание на неговите книги, в това число и на оповестените от ИК „ Хермес “: „ Тайната вечеря “, „ Тамплиерските врати “, „ Синята дама “, „ Забраненият път “, „ Египетската загадка на Наполеон “, „ Невидимият огън “ и „ Посланието на Пандора “.
През септември за феновете на забързаните трилъри сме подготвили романа „ Изгубеният ангел “, чиито герои се впускат в разплитане на загадката на Ноевия ковчег.
За книгата
Завладяващ сюжет, проницателни герои, завладяваща комбинация от очаквания и страхове. Хавиер Сиера си играе виртуозно с читателите с помощта на богатото си въображение, нюх към детайлите и кристално ясно предадена действителност.
Стив Бери
Докато работи по реставрацията на катедралата в Сантяго де Компостела, Хулия Алварес получава опустошителна вест – брачният партньор ѝ Мартин е бил похитен край връх Арарат в Североизточна Турция. Зад похищението стои мистериозна фракция от Близкия изток, чиито почитатели имат вяра, че са наследници на ангелите. Тяхната цел е Мартин да им помогне да се върнат вкъщи, в райските градини.
Единствената вяра за избавление на Мартин е брачната половинка му да събере кураж и да се довери на личните си качества. Неусетно Хулия е въвлечена в рискова конкуренция за контрола над два антични камъка, които съгласно легендите могат да открият връзка непосредствено с Всевишния. Само че от тази невиждана власт са поблазнени освен религиозните екстремисти, само че и самият президент на Съединени американски щати.
В особено основания уебсайт http://www.thelostangelbook.com/home.php можете да научите повече за упоменатите в книгата реликви, за местата, където се развива действието, за изкачването на връх Арарат от самия създател и прочие Както и да ревизирате личните си познания по тематиката с помощта на занимателната викторина.
Откъс
По някаква странна причина си бях втълпила, че когато умра, душата ми ще се отдели от тялото и безтегловно ще се понесе към висините. Бях уверена, че щом към този момент съм там, водена от неустоимата мощ на привличане, ще стигна до лицето на Господ и ще мога да го погледна в очите. В този миг щях да схвана всичко. Моето място във Вселената. Произхода ми. Съдбата ми. И даже за какво моето усещане за нещата е толкова… изключително. Така ми беше обяснила майка ми, когато я питах за гибелта. А също и свещенникът от моята енория. Двамата знаеха по какъв начин да успокоят моята католическа душа. Решителността, с която защитаваха всичко, обвързвано с отвъдното, задгробния живот или страдащите души, беше забележителна. И в този момент започвах да разбирам за какво.
В тази първа ноемврийска нощ аз, несъмнено, не бях мъртва. Напротив, ето каква беше гледката, която се разкриваше пред мен: едно гигантско омиротворено лице, обвързвано към седящо на престол тяло и извисяващо се на съвсем пет метра над земята, което беше приковало очите си в моите, до момента в който кръжах на няколко педи от бузите му.
– Не оставай до доста късно, момиче.
Мануел Мира, отговарящ за защитата на катедралата в Сантяго де Компостела, ме извади от унеса ми, викайки изпод. Беше прекарал следобеда си, наблюдавайки по какъв начин конфигурирам оборудването за катерене против строгия Христос Вседържител на Портала на Славата, в най-западната част на храма, и в този момент, защото промяната му приключваше, несъмнено имаше скрупули, че ме оставя там сама, в плен на въжета и куки, от които нямаше разбиране.
Всъщност нямаше от какво да се тормози. Аз бях в отлична физическа форма, имах доста огромен опит в техниките по планинско катерене и алармата на системата за наблюдаване в тази част на катедралата дни наред ме издаваше, че напущам скелето преди среднощ.
– Не е добре да се работи на толкоз безлюдно място. – Охранителят се оплака на всеослушание, с цел да мога да го чуя.
– Хайде, Мануел. Не считам да оставя костите си тук – възразих с усмивка, без да отронвам погледа си от това, което правех.
– Вижте, Хулия. Ако паднете или вашата структура поддаде, никой няма да разбере до сутринта в седем. Помислете за това.
– Ще пожертвам. Та това не е Еверест, знаете. И постоянно нося у себе си мобилен телефон!
– Знам, знам, несъмнено, че знам – промърмори той. – И въпреки всичко бъдете внимателна. Лека нощ.
Мануел, който беше с двайсет и пет или трийсет години по-голям от мен и имаше щерка на моята възраст, намести шапката си, намирайки ме за невъзможна. Знаех, че до момента в който бях увиснала на височината на втория етаж, напъхана в работен бял гащеризон, с каска с логото на фондация „ Барие де ла Маса “, пластмасови очила, светещ първенец на главата и найлонова тръба, обвързвана от едната страна с дребен портативен компютър, а в другия край с игла за сплави, забодена под левия хълбок на Христос, беше по-добре да не опонирам. Работата ми изискваше хирургическо успокоение и цялостна централизация.
– Лека нощ – отзовах се общително, признателна за предпазливостта му.
– И внимавайте с душите – добави без никакъв комизъм. – Днес е нощта на мъртвите и те постоянно мародерстват в близост. Харесва им това място.
Дори не се усмихнах. В ръцете си държах ендоскоп за трийсет хиляди евро, направен в Швейцария особено за тази работа. Въпреки преди малко изникналия спомен мъртвите бяха някак надалеч от мен.
Или може би не.
/…/
Още от епохата на кръстоносните походи нито едно човешко създание не беше разглеждало тези фигури от толкоз близо, нито толкоз задълбочено като мен. Фондация „ Барие “ смяташе, че са атакувани от влагата и от бактерии, само че аз не бях толкоз сигурна. Затова работех изключително, когато нямаше туристи, които да ме гледат, нито поклонници, които да питат за какво сме скрили шедьовъра на Камино зад съвсем затулващото го скеле. Нито, несъмнено, други техници, които можеха да подлагат на подозрение концепциите ми.
Към един без двайсет, откакто към този момент от много време вкарвах ендоскопа във всяка от деветте пукнатини, картографирани от нашият екип, устройството в ръцете ми издаде три остри пиукания, съобщавайки, че към този момент трансферира първите данни в компютъра, който бях конфигурирала против Портала. Въздъхнах с облекчение. Ако всичко се развиеше по проект, на идващия ден университетът в Сантяго щеше да обработи данните ми в катедрата по минералогия към факултета за геоложки науки и в границите на трийсет и шест часа можехме да обсъдим първите резултати.
Уморена, само че изпълнена с очакване, се освободих от каишите, с цел да се уверя, че изпращането на записите от ендоскопа се осъществяваше както би трябвало. Не можех да си разреша никаква неточност. Твърдият диск с пет терабайта памет мъркаше като удовлетворен котарак, изпълвайки пространството с безшумно жужене, което ме развесели. Вътре в него в действителност се настаняваха микротопографските контури на всяка цепнатина, анализите на спектрографа и даже видеоархивът, който документираше всяко едно от моите прониквания в камъка. На пръв взор всичко изглеждаше наред, тъй че, спокойна и удовлетворена от добре свършената работа, започнах да смъквам защитния екип и да групирам всичко. Нуждаех се от един прекрасен душ, да хапна нещо топло, да хидратирам кожата си и да почета нещо, което да ме разсее.
Заслужавах го.
Но човек не може да избяга от ориста и тъкмо тази нощ тя ми беше подготвила нещо, което не чаках. Нещо… извънредно.
Тъкмо когато изключвах мощните светлини на челника си и свалях каската, някакво извънредно придвижване в дъното на храма ме стресна. Изпитах възприятието, че въздухът като че ли внезапно се бе извършил със статично електричество. Целият транспортен съд – със своите деветдесет и шест метра дължина и 100 и осемнайсет балкона – като че ли потръпна от някакво „ наличие “. Мозъкът ми се опита да го проумее. Всъщност бе ми се сторило единствено, че виждам бърз отблясък, една бегла искра. Безшумна. Светлинка, появила се съвсем на равнището на пода, безобидна на тип, която като че ли се придвижи към напречната изложба, на десет-дванайсет метра от мястото, където се намирах.
„ Не съм сама “, бе първата ми мисъл. Усетих, че пулсът ми се форсира.
п редставя
ИЗГУБЕНИЯТ АНГЕЛ
от
Хавиер Сиера
размер: 384 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2173-7
Превод Людмила Ненкова
Ангелите съществуват и са измежду нас
Очаквайте „ Изгубеният ангел “ на 13 септември!
За създателя
Преди двайсет и пет години Хавиер Сиера взема решение да търси отговорите на огромните загадки в международната история чрез писането. Оттогава насам той е написал 11 произведения, издадени в 44 страни. През 2017 година получава влиятелната премия „ Планета “, а и до през днешния ден остава единственият испански публицист с книга в топ 10 на няколко бестселърови ранглисти в Съединени американски щати. В знак на признателност за усилената му работа като публицист и публицист родният му град Теруел му присъжда купата „ Любим наследник “ и преименува библиотеката на негово име. Там се пазят по един образец от всяко издание на неговите книги, в това число и на оповестените от ИК „ Хермес “: „ Тайната вечеря “, „ Тамплиерските врати “, „ Синята дама “, „ Забраненият път “, „ Египетската загадка на Наполеон “, „ Невидимият огън “ и „ Посланието на Пандора “.
През септември за феновете на забързаните трилъри сме подготвили романа „ Изгубеният ангел “, чиито герои се впускат в разплитане на загадката на Ноевия ковчег.
За книгата
Завладяващ сюжет, проницателни герои, завладяваща комбинация от очаквания и страхове. Хавиер Сиера си играе виртуозно с читателите с помощта на богатото си въображение, нюх към детайлите и кристално ясно предадена действителност.
Стив Бери
Докато работи по реставрацията на катедралата в Сантяго де Компостела, Хулия Алварес получава опустошителна вест – брачният партньор ѝ Мартин е бил похитен край връх Арарат в Североизточна Турция. Зад похищението стои мистериозна фракция от Близкия изток, чиито почитатели имат вяра, че са наследници на ангелите. Тяхната цел е Мартин да им помогне да се върнат вкъщи, в райските градини.
Единствената вяра за избавление на Мартин е брачната половинка му да събере кураж и да се довери на личните си качества. Неусетно Хулия е въвлечена в рискова конкуренция за контрола над два антични камъка, които съгласно легендите могат да открият връзка непосредствено с Всевишния. Само че от тази невиждана власт са поблазнени освен религиозните екстремисти, само че и самият президент на Съединени американски щати.
В особено основания уебсайт http://www.thelostangelbook.com/home.php можете да научите повече за упоменатите в книгата реликви, за местата, където се развива действието, за изкачването на връх Арарат от самия създател и прочие Както и да ревизирате личните си познания по тематиката с помощта на занимателната викторина.
Откъс
По някаква странна причина си бях втълпила, че когато умра, душата ми ще се отдели от тялото и безтегловно ще се понесе към висините. Бях уверена, че щом към този момент съм там, водена от неустоимата мощ на привличане, ще стигна до лицето на Господ и ще мога да го погледна в очите. В този миг щях да схвана всичко. Моето място във Вселената. Произхода ми. Съдбата ми. И даже за какво моето усещане за нещата е толкова… изключително. Така ми беше обяснила майка ми, когато я питах за гибелта. А също и свещенникът от моята енория. Двамата знаеха по какъв начин да успокоят моята католическа душа. Решителността, с която защитаваха всичко, обвързвано с отвъдното, задгробния живот или страдащите души, беше забележителна. И в този момент започвах да разбирам за какво.
В тази първа ноемврийска нощ аз, несъмнено, не бях мъртва. Напротив, ето каква беше гледката, която се разкриваше пред мен: едно гигантско омиротворено лице, обвързвано към седящо на престол тяло и извисяващо се на съвсем пет метра над земята, което беше приковало очите си в моите, до момента в който кръжах на няколко педи от бузите му.
– Не оставай до доста късно, момиче.
Мануел Мира, отговарящ за защитата на катедралата в Сантяго де Компостела, ме извади от унеса ми, викайки изпод. Беше прекарал следобеда си, наблюдавайки по какъв начин конфигурирам оборудването за катерене против строгия Христос Вседържител на Портала на Славата, в най-западната част на храма, и в този момент, защото промяната му приключваше, несъмнено имаше скрупули, че ме оставя там сама, в плен на въжета и куки, от които нямаше разбиране.
Всъщност нямаше от какво да се тормози. Аз бях в отлична физическа форма, имах доста огромен опит в техниките по планинско катерене и алармата на системата за наблюдаване в тази част на катедралата дни наред ме издаваше, че напущам скелето преди среднощ.
– Не е добре да се работи на толкоз безлюдно място. – Охранителят се оплака на всеослушание, с цел да мога да го чуя.
– Хайде, Мануел. Не считам да оставя костите си тук – възразих с усмивка, без да отронвам погледа си от това, което правех.
– Вижте, Хулия. Ако паднете или вашата структура поддаде, никой няма да разбере до сутринта в седем. Помислете за това.
– Ще пожертвам. Та това не е Еверест, знаете. И постоянно нося у себе си мобилен телефон!
– Знам, знам, несъмнено, че знам – промърмори той. – И въпреки всичко бъдете внимателна. Лека нощ.
Мануел, който беше с двайсет и пет или трийсет години по-голям от мен и имаше щерка на моята възраст, намести шапката си, намирайки ме за невъзможна. Знаех, че до момента в който бях увиснала на височината на втория етаж, напъхана в работен бял гащеризон, с каска с логото на фондация „ Барие де ла Маса “, пластмасови очила, светещ първенец на главата и найлонова тръба, обвързвана от едната страна с дребен портативен компютър, а в другия край с игла за сплави, забодена под левия хълбок на Христос, беше по-добре да не опонирам. Работата ми изискваше хирургическо успокоение и цялостна централизация.
– Лека нощ – отзовах се общително, признателна за предпазливостта му.
– И внимавайте с душите – добави без никакъв комизъм. – Днес е нощта на мъртвите и те постоянно мародерстват в близост. Харесва им това място.
Дори не се усмихнах. В ръцете си държах ендоскоп за трийсет хиляди евро, направен в Швейцария особено за тази работа. Въпреки преди малко изникналия спомен мъртвите бяха някак надалеч от мен.
Или може би не.
/…/
Още от епохата на кръстоносните походи нито едно човешко създание не беше разглеждало тези фигури от толкоз близо, нито толкоз задълбочено като мен. Фондация „ Барие “ смяташе, че са атакувани от влагата и от бактерии, само че аз не бях толкоз сигурна. Затова работех изключително, когато нямаше туристи, които да ме гледат, нито поклонници, които да питат за какво сме скрили шедьовъра на Камино зад съвсем затулващото го скеле. Нито, несъмнено, други техници, които можеха да подлагат на подозрение концепциите ми.
Към един без двайсет, откакто към този момент от много време вкарвах ендоскопа във всяка от деветте пукнатини, картографирани от нашият екип, устройството в ръцете ми издаде три остри пиукания, съобщавайки, че към този момент трансферира първите данни в компютъра, който бях конфигурирала против Портала. Въздъхнах с облекчение. Ако всичко се развиеше по проект, на идващия ден университетът в Сантяго щеше да обработи данните ми в катедрата по минералогия към факултета за геоложки науки и в границите на трийсет и шест часа можехме да обсъдим първите резултати.
Уморена, само че изпълнена с очакване, се освободих от каишите, с цел да се уверя, че изпращането на записите от ендоскопа се осъществяваше както би трябвало. Не можех да си разреша никаква неточност. Твърдият диск с пет терабайта памет мъркаше като удовлетворен котарак, изпълвайки пространството с безшумно жужене, което ме развесели. Вътре в него в действителност се настаняваха микротопографските контури на всяка цепнатина, анализите на спектрографа и даже видеоархивът, който документираше всяко едно от моите прониквания в камъка. На пръв взор всичко изглеждаше наред, тъй че, спокойна и удовлетворена от добре свършената работа, започнах да смъквам защитния екип и да групирам всичко. Нуждаех се от един прекрасен душ, да хапна нещо топло, да хидратирам кожата си и да почета нещо, което да ме разсее.
Заслужавах го.
Но човек не може да избяга от ориста и тъкмо тази нощ тя ми беше подготвила нещо, което не чаках. Нещо… извънредно.
Тъкмо когато изключвах мощните светлини на челника си и свалях каската, някакво извънредно придвижване в дъното на храма ме стресна. Изпитах възприятието, че въздухът като че ли внезапно се бе извършил със статично електричество. Целият транспортен съд – със своите деветдесет и шест метра дължина и 100 и осемнайсет балкона – като че ли потръпна от някакво „ наличие “. Мозъкът ми се опита да го проумее. Всъщност бе ми се сторило единствено, че виждам бърз отблясък, една бегла искра. Безшумна. Светлинка, появила се съвсем на равнището на пода, безобидна на тип, която като че ли се придвижи към напречната изложба, на десет-дванайсет метра от мястото, където се намирах.
„ Не съм сама “, бе първата ми мисъл. Усетих, че пулсът ми се форсира.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ